0
Русенката Иванка Тодорова, родом от с. Телиш, Плевенско, днес има вековен юбилей. От високата камбанария на нейните 100 години модерният свят изглежда много малък и сладникаво оптимистичен в технологичното си могъщество. Тази жена е връстница на прохождащия капитализъм в България, видяла е не 2 и 200, а пет пъти по толкова, за нея и неугасващия пламък на живота е нашият разказ, който нарекохме:
100 години оптимизъм и 13 чифта плетени терлици
Денят е бил вторник, 25 август 1914 г. (прекрасна работа върши google!), когато се е родила нашата столетница. Иванка е шестото дете (изтърсакът, т.е. най-малката) в многолюдната фамилия на Тодор Стоев от с. Телиш, Плевенско. През този горещ и паметен август новините са идвали на тъмни талази откъм Сърбия… Лятото на същата година в Сараево е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд. Войната започва в зодиакалния знак на Лъвовете и остава в историята с печален резултат - над 15 млн. убити… Но нашата героиня е все още много малка, безнадеждно малка, за да помни тези паметни страхотии. Помни обаче, че сплотеното семейство на бай Тодор е амалгама от характери, индивидуалности и различни усещания за живота. Весело е, макар и да е трудно в годините след „световната” (така са наричали тогава Първата война). Три сестри и двама братя - Вела, най-голямата; Вуна; Гена; Димитър и Марин… Общо шест деца! С родителите, бабите и дядовците + прабабите и прадядовците са били за един малък междуградски автобус по пътническите евро стандарти на ХХІ век!
«И като днес ги виждам - връща времето назад баба Ваня - ние бяхме задружни и сплотени, имахме винаги достатъчно работа в двора и на нивата, в лозята. Живеехме доста събрано, не сме чувствали недоимък, но не сме били особено богати. Всичко беше сто процента труд, последователност и практичност” - поразително аналитичен ум за 100-те си години има събеседничката ми, изненадан съм почти до онемяване. Докато я „пригласяваме” за фотосесията, баба Иванка поглежда през прозореца на кооперацията (в сърцето на Русе, на „Олимпи Панов”, където сега живеят дъщеря й Надежда и зетят д-р Тодор Кезапчиев, потомък на стар русенски род, но за това по-нататък в този разказ)… Комшийките я поздравяват и обещават изненада на днешния празник. Те обичат своята невероятна съседка и не пропускат нито ден да й кажат онази добра дума, която се казва не само от възпитание, а по необходимост и вътрешна нагласа да я изречеш.
Малък щрих от ежедневието на тукашните градски госпожи: разбира се, разменят готварски рецепти, разбира се, говорят за сегашните и миналите времена - при тях сравненията са неизбежни; а нашата героиня, нали не може да седи без работа, представете си - на 100 години!!!, за едно лято - е оплела 13 чифта вълнени терлици за приятелките си от Русе…
Потомците на нашата героиня са верни на семейната традиция. Уговорките за срещата направих с внука й д-р Николай Кезапчиев. Със съпругата Катя са дошли специално за юбилея на баба Иванка от Варна, където от доста години превземат своите житейски височини. Всички излъчват особена светлина, докато сме покрай възрастната жена. А разказът продължава със смайващи подробности и почти „хирургическа” мъдрост - без излишни думи, с пестеливо подредени изречения и обобщения, които кореспондират със съвремието - нека не пропускаме факта, че все пак сме 25 август 2014 година!
Столетницата разказва: „След 3-и клас ме дадоха да уча в американски колеж по лозарство. Мистър Хаскел (вероятно американецът, б.а.) и неговата съпруга бяха строги учители. Научих много неща, които после ми помогнаха да бъда перфектна в занаята - целият ми живот мина в лозовите масиви. Първа сред първите, наравно с мъжете, не се спирах от сутрин до вечер (събеседничката ми има изключително пъргави ръце и подвижност, които също ме изненадват) …но каква беше тайната на моето „равенство” с прочутите и неуморни мъже лозари от този край?, - уточнява баба Ваня - че никога не се страхувах от предизвикателствата на това съревнование, вярвах в себе си и следвах правия път. Останалото беше в ръцете на Бог, в моите ръце, а когато има и труд, нещата винаги се нареждат…”
Мъча се да събера този невероятен калейдоскоп от мъдрости и да го осмисля в движение, докато съм още „на терена” и правя предварителната „сглобка” на вестникарския разказ. Все пак, рядък е шансът да пишеш за човек на сто години, да не кажа - почти нулев! в сегашното ждрело на журналистиката, но аз го имам и затова се сещам за нещо любимо от Тери Пратчет: „Боговете не обичат хората да не вършат нищо. Ако не са заети непрекъснато, хората биха могли и да се замислят. Част от мозъка съществува, за да не позволи това. И постига резултати. Кара хората да скучаят насред чудеса…”
С моята събеседничка обаче не е така. Тя в никакъв случай не е скучала през изминалите 100 години. …Нейният баща Тодор Стоев е кмет на Телиш от 1919 до 1922 г., земеделското време, в тройна коалиция (колко странно, и тогава тройна коалиция, времето има свойството да работи като матрица!, б.а.). Подписан е Ньойският мирен договор, кметуването е тежка работа, партизанщината повсеместна, земеделците трупат вътрешни и външни врагове. Разказва ми за германците и аеропланите на летището край Телиш, за шоколадите и лакомствата на Вермахта, които със сигурност са впечатлявали малчуганите. После народната власт, поредната порция „правосъдие”… дъщеря й Надежда се задомява с д-р Тодор Кезапчиев. Събарят голямата къща на Кезапчиеви на ъгъла на „Олимпи Панов”, градена с греди от… Карпатите и перфектно шлифован камък, с приказен двор и невероятни семейни „съкровища”, между които виенски сервизи от сребро; гравирани кани, икони и иконостаси, барокова мебел и един митрополитски часовник, подарен на фамилията Кезапчиеви, която е от най-здравите и ревностни стълбове на ортодоксията в Русе - от дълбоки времена до днес…
Баба Иванка е посадила поне 100 дървета в градината си в с. Телиш. Всяко лято е там, в родната си къща, допреди 3-4 години съвсем сама, заета със зеленчуковите лехи, цветята и лозите. Далеч от урбанистиката, от бетона и стъклото, от човешкото гъмжило и технологиите, обградена с обичта на своите близки…
Бяла жрица на живота, изваяна от изгревите и залезите над равнината, приседнала кротко на своя дунавски прозорец в сърцето на Русе. Такава я видях в нашата кратка, но сърдечна среща, мигове, които ме накараха да се радвам на късмета, че попаднах в един невероятен русенски дом. Беше трогателно и запомнящо се, останалото е може би отчасти и в този невероятен текст на магьосника на словото, в неговата литературна библия на ХХ век:
„Сегашните години вече не идват като предишните“ — обичаше да казва, усещайки, че всекидневната действителност й се изплъзва от ръцете.", Габриел Гарсия Маркес, „Сто години самота”
- - -
Аз бях дотук, повече не бих имал куража да напиша нито ред. Остава ми само едно последно изречение: Честит рожден ден, бабо Иванке, на многая лета!
Твой: Стоица Аргилашки
На снимката: Столетничката Иванка Тодорова, с прави зад нея отляво надясно, фамилия Кезапчиеви: внукът Николай, снахата Катя, зетят Тодор и дъщерята Надежда.
Напиши коментар